„Харамии - 1“

Отдавна гората слана ослани,
         ей късна веч есен придоде;
мъгливи, невесели дойдоха дни -
         я свивай байрака, войводо!

Низ тъмни усои доволно е веч
         немили-недраги що бродим;
полята ни родни са мощне далеч -
         времѐ е назад да си ходим.

Не ни прорабо̀ти туй лято честта,
         че лоша сме среща има̀ли...
Пролетес ний бехме най-силната чета̀,
         а най сме малцина остали.

По тъмни усои, по голи скали
         мнозина куршума завари -
и ръфат месата им хищни орли,
         я вълци, юнашки другари.

А дома за тях е прехфръкнала вест...
         Когато се тамо вестиме,
тъжовните майки в горка̀та им чест
         сам Бог знае как ще тешиме.

Отдавна веч техните бели власѝ
         е черна чембера обвила
и люта тъга им сърцето коси...
         Чест майчина - чест е немила.

Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
         кой знае какво са те стали;
у турците роби, неволи търпят
         жени и дечица ни мали.

А ний като вълци по нощния мрак
         немили-недраги все бродим...
Войводо, я свивай ти кървав байрак,
         времѐ е назад да си ходим!

— Пенчо Славейков, 1907 г.