„По жътва“

Постатта поведе сръчно бяла Неда;
Стаменко по нея сили да преваря -
Неда шеговито изпод вежди гледа
той и тъй, усмихнат, неи отговаря:

„Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия,
не те ли спреваря, давам, душо блага,
пръстен на ръката, нанизи на шия
и сърце придавам - придан тебе драга.“

Бърза бяла Неда, жъне и отваля,
а сърце й трепка, като птичка плаха...
Слънцето отскочи вече на копраля,
морните жетвари на похапка спряха.

Само бяла Неда сърпът не оставя,
пòчив и похапка - кой за тях ти мари...
„Да му мисли, който òблог се залавя!“ -
Стамена подкачат охолни другари.

Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва
и омара трепка над поле. На зàвят
морната дружина седна да пладнува;
само те двамина сърпи не оставят.

Двайсет пъти вече пòстат подновиха -
нито той настига, нито тя оставя...
В слепи очи бие кръв младежка лихо,
погледи премрежа слънчова замая.

Щом да отмалнеят сили заморени,
младо сърце пак ги с порив нов подьема...
Падна вечер. Неда дружките засмени
дразнят: „Зор голям е по севда голема!“

Ясно слънце зайде зад балкан далечен,
над полето лъхне преднощна прохлада;
да привърши всякой своя труд уречен
старий драгоманин виком заповяда.

Стаменко и Неда, както в зори ранни
почнаха, така се настигнали спряха...
Охолни жътвари, около им сбрани,
право се в очите Стаменку присмяха.

„Пръждомà! Не òблог - аз шега си бия!“ -
бледен той извика, устни стиснал ядно...
Люшна се и възнак бяла Неда падна -
остра дума, остър нож в сърце проби я.

Стекоха се дружки с вик от изненада,
милват я, с водица пръскат бледо чело...
Всуе... Млади дружки дружката си млада
понесоха мъртва плачешком към село.

— Пенчо Славейков, 1907 г.