„Раздяла“

Цветана - девойка.
Богдан - юноша, въстаник.

 

Стая.

Цветана (стои при прозореца и се вслушва навън. Далечно пушкане).

Богдан (облечен въстанишки и въоръжен, явява се на вратата).
Цветана!

Цветана (дръпва се, вижда Богдана и застава смаяно посред стаята). 
Богдане! Нима...?

Богдан (приближава развълнуван). Прощавай!

Цветана.
Боже, сън не е ли?
А днес ли...

Богдан.
Чуеш и сама.
(Далечни викове: „Да живее България!“ Пушкания и камбанен звън.)
Предател за другар сме взели...
И може би едничек ден,
едничек час - и щеше вече
да бъде късно; известен
войводата, че недалече
врагът е примка зарад нас
поставил, каза - и реши се...
Сега - зове ме божи глас, -
народният... А ти -

(Слага десница върху рамото й.) 

моли се
и нека господ защити
България.

Цветана (просълзена).
И тебе още,
и всинца ни. Да помнищ ти,
че с твоя край - и моя до ще,
пази се...

 

Богдан (целува я).
Миличко дете!
Живот, имот не наши само -
и на родината са те;
потребно бъде ли, тогаз -
погледай! - пушката на рамо,
през кръста сабя, че и аз
на своя ред... Оттам нататък
добро ли, зло ли отреди
съдбата, - дълъг или кратък
ще бъде пътя ми, - в гърди
ще имам сладката утеха -
че съм изпълнил дълг свещен.

(Зачестен камбанен звън.)

А чуй...! Оковите се снеха,
развит е кървавочервен
бунтовен пряпорец; юнакът
с юнака се здрависва там,
под него. Сбогом! Зная, чакат
съратници...

Цветана.
Постой! Едвам
не полудявам, - целуни ме...
(Богдан я целува.)
Тъй много бързаш, че... Уви!

 

Богдан.
Цветано! - Цвете, сладко име!
Целувам те, но забрави
пред святият алтар народен
любовника въстанал роб
и чакай гражданин свободен,
а иначе търси ме в гроб.
(Далечна въстанишка песен. Сепнато.)
Но аз...

Цветана (хваща го за ръцете).
Постой, почакай малко,
минутка още... Само, ах,
да знаеш колко ми е жалко, -
не знам защо... Така е - страх,
че може би... Но искам аз
тъй много друго да ти кажа,
тъй много - и върви тогаз;
ала напразно - да се смажа.
не иде дума на език.
(Богдан прави леко движение.)
Почакай...
(Мълчание.)
Ще ми се да можа
(като под слънчице-топлик
росата капка), щом положа
глава ей тук -
(притиска се о него)
и на часа
безследно аз да се изгубя
и с тебе слея - и да са
и кръв и плът едно. Ах, любя -
тъй както никоя... затуй
и клета съм...
(глухо ридание; в това време из улиците пеят.)

Въстаници (приближаващи).
Доста вече неволия от поганска тирания, -
пряпорец се вей,
хей!
Мила, ни е бащиния, -
ура, да живей!

Богдан.
Свести се, мила!
Цветано, българко - и чуй!

Въстаници (минуващи).
С вражи орди в разправия,
за отнета слободия,
кръв ще да се лей,
хей!
Драга ни е бащиния, -
ура, да живей!

Цветана (като в сън).
България...

Въстаници (отдалечаващи се).
Ще низвергнем тирания!
Слободия, слободия, -
кой я не милей?
Хей!
Скъпа ни е бащиния,
ура, да живей!...

 

Цветана (заслушана - все тъй).
Да имам сила
за двамата...
(като изглежда Богдана, с растяща възтържност)
Отивай там,
на славен път... И ти - ! Тогава
и аз обикна ща те, знам,
сто пъти повече...

Богдан.
Познава
душа душата - и сега
видях аз моята Цветана.

Цветана (гледа го възхитена).
Юнак... Върви и не в тъга,
не в мъка - в радост ще остана.

Богдан.
Родино, скъпа ми е тя,
но жертвата ще бъде двойна -
и горд съм!

Цветана (прегръща го).
Време отлетя,
върви!

Богдан (като я целува)
Девойко най-достойна,
прощавай!

(Излазя бързешком)

Цветана.
Слаба съм жена -
и свързва женска орисия
ръцете... Буря и война -
това е негова стихия,
а моята - ?

(С копнение)
Но инак, той -
и дни такива... Само с него
светът е свят... Соколът мой,
соколът ми! - Но вече де го?...

— Пейо Яворов, 1904 г.