„Прости!“

Тежи ми погледът прощален,
изпълнен с укор и тъга —
и вехна, крея аз печален с
еднички спомени сега…

Не бяхме си ръка подали,
не бяхме разменили реч —
сърцата бяха се разбрали,
сърцата знаеха се веч.

И щастие възможно беше,
възможно беше — не мечта!
Самичък бог над нази бдеше…
А днес — най-черна самота.

Последен път… минути бързи…
Пред мене облак се изви.
Прострях ръце, пороних сълзи,
извиках… късно бе, уви!

Виновен съм. И оскърбена,
към мене яд ли сетиш ти,
о, знай — добре си отмъстена,
душа невинна, — и прости!

— Пейо Яворов, 1901 г.