„Преминуват годинките…“

Преминуват годинките,
старото белее,
а младото расте, цъвти,
за да остарее.
Балканът е пак хубавец:
шума зеленее,
и пиленце, славейченце
сладка песен пее;
стопиле са снеговете,
тревките израсле,
припкат, скачат аганцата,
овце са напасле...
Преминуват годинките,
старото белее,
а младото расте, цъвти,
за да остарее.
Излязла е мойта майка,
на прагът седнала,
очаквала чедото си,
кам Дунав гледала...
"Де си, сине, де си, чедо!"
тъжно тя говори;
а времето приминува
и Лета жубори...
Преминуват годинките,
старото белее;
а младото расте, цъвти,
за да остарее.
Нищо не е многотрайно,
нищо не е вечно;
само теглото е дълго, -
почти безконечно.

— Любен Каравелов, 1878 г.