„Хисарските развалини“

От векове бивши скелети печални,
        стърчат тия голи стени
и будят в нас мисли и спомени жални
        за някакви минали дни,
 
когато светът е на цезари хищни
        свещеното иго носил
и гробници крепки, грамадни и пищни
        за свойта свобода градил.
 
Сега тук е пусто. В тез силни огради
        съдбата отвори пролом,
безпечно по глухите, диви грамади
        змията пълзи мълчешком.
 
Отдавна гръм арките не е разтрясвал,
        в стените див бурен вирей
и в рова дълбоки, що тях е опасвал,
        орачът пшеницата сей.
 
И векове цели погребани плуят
        край тия сломени стени,
тръби и гърмежи за бой се не чуят,
        а враните грачат едни.
 
Останки бездушни, следи запустели,
        величье зарито в прахът!
Кат гробове глухи в тез красни предели
        навявате скръб на духът!
 
И тук, де е всичко шум, хубост и радост,
        вий спите под синия свод:
едни застарели сред толкова младост,
        едни мъртви сред толкоз живот!

— Иван Вазов, 1883 г.