„Тор“

Полята мъртви, подивели
и гробен сън царува тук;
над угарите запустели
нито̀ движенье, нито звук.
 
Намусен висне небосвода,
кат мисъл черна върху нас,
мълчи умрялата природа,
сковал я зимен сън и мраз.
 
И моят род, поля заспали,
заспал е в непробуден сън;
не го вълнуват идеали,
не го разбужда глас отвън.
 
Той спи, а ний, борци унили,
шумим без полза, без разбор,
и наший ум, дела и сили
са прах нищожен или тор.
 
— Мълчи! Не знайш — извика торът,
събран по черните бразди —
и аз, и вие гнийм в позорът,
но в нас велик залог седи.
 
Днес нищо сме, но нашто дело
без шум ще утре пусне плод
и бъдеще нараства цело
под моя сок, под ваший пот;
 
над мен ще блесне жежко слънце,
у вас то в гений ще изгрей
и всяка мисъл, всяко зрънце
от нас торено ще узрей.

— Иван Вазов, 1883 г.