„Родното пепелище“

Ох, не за радост, не и за разтуха
при теб дойдох, о бащино огнище,
на мойто детство люлка вече глуха,
на мойта младост жално пепелище.
 
Печално гледат тез останки прашни,
тез срутени стени, грамадни ями,
тез дупки с бурени обрасли, страшни,
кат гробове зинали под крака ми.
 
Ах, де оградата оная мила,
де раснах, пях, минувах дни благатки,
де зрейше мойта младост, ум и сила
под толкова любов и грижи сладки?
 
Де оня дом, във чий прозорци чисти
засмяно утром слънцето блещеше?
Де младата лоза с зелени листи,
коя над двора весела висеше?
 
Де чучура с вълни шумящи, светли?
Де чемиширите бухлати, гъсти? —
Гласът на перястите будни петли
и песните на птичките чевръсти?
 
Уви, днес всичко глухо, запустяло!
И тук, и около: трева, грамади.
Скръбта живей в туй място погрозняло
и гущерът — в разсипаните сгради.
 
Едвам тук-там лица печални, бледни,
кат призраци се мяркат в бучинишът,
моми повехнали, вдовици бедни,
остали живи само да въздишат.
 
Направо впивам очи насълзени
да зърна нещо в тез останки гробни,
следи на пламъци и разрушенье,
на сънища мъчителни подобни.
 
Не видя нищо! Всуе аз блуждая,
и къта, де пръв път видях небето,
уви, едвам аз мога да позная —
и то по свиването на сърцето.

— Иван Вазов, 1882 г.