Из прозореца си мълком гледам Стара планина, бяла пряспа йощ се мярка върху гола й висина. Слънце пали, ветри духат, и тя сѐ тъй чиста трай, като книга, де съдбата нещо има да чъртай.
— Иван Вазов, 1883 г.
