„Живи картини“

Приятно е да видиш майка красна
надникнала над спяще си дете,
с каква любов дълбока, чиста, страстна
в лице му тихо, ангелско чете,
как гледа в него, как гърди й тръпнат,
и как дъхът му мирни гълта там,
и как уста й, блажено като шъпнат,
        цалуват го едвам.
 
Обайни са Ромео, Жулиета,
кога се срещат двама в нощний час,
как с тих възторг под будните дървета
прегръщат се, омаени, без глас;
как устни им горят и се долепят,
как техний взор потъва в любовта,
как месецът ги гледа с таен трепет
        през гъстите листа.
 
Прекрасен е видът на дева млада,
излязла веч из бистрите вълни,
с коса разстлана, мокра, кат найада,
с полузавити, нежни, белини,
как тръпне, как наднича боязливо
през шубраките — тоя слаб заслон,
как руменей и вгледва се свенливо
        при всяк зефирен стон.
 
Но гледка аз не зная по-чаровна
от таз да видиш по вечерен час,
че, въз стена — руина предвековна —
седи мома замислена, без глас…
И светлий запад да блещи от слава,
да тъне в злато, в пламък и в пембе,
и тя вълшебно да се очъртава
        в пожарното небе.

— Иван Вазов, 1883 г.