„Борът“

Там, дето се види Балканът високи

край дола тракийски, на южна страна,

да пуща стремливо плещи си широки,

величествен, страшен и прав кат стена:



там, дето се дига на мрамор основи,

сред хълми зелени, покрити с цветя,

де всичко шумува, играй, песнослови:

зефир, водопади, врабчета, листа -



в туй весело място, рай земен прекрасен,

издига се мълком със жълти стени

скит древен и жален кат спомен безгласен

в тез хубости нови на старите дни.



Наокол е шумно. Но в тази ограда

е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,

едвам се зачува дотук водопада,

кой пеняст гръмливо бухти си навън.



А в този скит спокоен, скит стар християнски,

над черквица ниска със вехти светий

се бор възвишава на ствол великански

и върха си черни във облаци крий.



Кат кедър вековен в Ливанска пустиня

разперил е клони, потънал в мечти

свещени и тайни. На стара светиня,

на гробове неми той сянка държи.



Монах белобради, старик стогодишни

го помнят се толък, се толък голям,

нито пък са чули от хора предишни

кога му е корен забоден бил там.



И може би тоя гигантин вековни

на бившата сяйност свидетел да е

и случки големи той още да помни,

които в живота си дълги виде...



И тъй той живей тук години безчетни

със бури и хали в неспирна борба

и мразове зимни, и пекове летни

минуват безследно над горда глава.



Но в тая му пора, де всяк се дивеше

на негова хубост и височина,

понеже и той сам от тоя свят беше,

то общата участ, уви го стигна.



В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува

от горски усои гръмовен, див глас

и хала ужасна завя, залудува

с нечувана ярост и гняв дотогаз.



Долините жално ехтяха, пищяха,

пищяха полята в бурлиавата нощ,

Балкан се тресеше, горите ревяха...

И всичко поваля стихийната мощ.


Кат винаги борът сърдит, непокорен

се бореше храбро с туй страшно духло

и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,

с шум грозен простира гигантско тело.



Падна веч! И как е величествен, жален,

прострян на земята столетния бор!

До снощи той беше тъй горд и начален,

чело му летеше към синий простор.


Тогава утихна веявица люта,

гиганта надменни кат с трепет срази

и пълна от почит към жертва прочута

та място отстъпи на скръб и сълзи.

— Иван Вазов, 1876 г.