„Старият бивак“

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд —
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът — тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки — в този малък свят
бе намерил своя свят изгубен…

Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече —
тръгнахме… нощта бе пак пред нас,
ясний ден — тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг…
Друг — брегът, съдбата — все еднаква…
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките… Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича

на едно сърце… Къде са те —
смелите ръце, гърди железни?…
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха…

— Димчо Дебелянов