Ах, ето де ме ти изведе, ти, който нявга властно обеща на мойта гордост — вихрени победи и жар всерадостна на любовта. Скърбя в градини глъхнали и бледи, обител на покрусена мечта. Аз чувам тиха жал по утринта на слънце невидели слънчогледи. Кому бе нужна моята съблазън? Защо съм обнищен, защо наказан — не знам. Неведа черна заслони бездънното небе на мойто Време и то ми праща днес нощи и дни, които само Тя ще ми отнеме.