„Нощ към Солун“

Пак тъй жадувана нощта се върна
и с майчин шепот и милувки свежи
съзва на отдих морните войници
и жалбите им с кротък здрач замрежи.

Заглъхна Удово, където много
стоманни сили през деня кънтеха,
снегът на север почерня безмълвно
и сънищата звезден път поеха.

И в схлупената, обгорена хижа —
чер знак на лихата стихия бранна —
ний двама с него пак укрихме свойта
умора, в служба на дълга набрана.

Но край огнището у нас отново
припламна жаждата неутолима —
да си възвърнем с виното и мрака
това, що властно ни денят отнима.

И загрубелите ръце не спряха
да пълнят чашите — налей! наздраве! —
додето яснолик възторг в сърца ни
последен тъмен вопъл не сподави.

Поде се сплетен разговор, когато
отекват скъпи тайни гласовете
и в всеки девствен въздъх на душата
сълза от светла скръб проляна свети.

Той спомни нявгашна любов в Женева,
аз — своя бурен и отвъргнат полет,
а после писахме… „мисли за мене“
…„не спомняй нашата далечна пролет!“

Когато той задряма, аз възлязох
на хълма над стаените землянки
и дълго слушах Вардар да нашепва
на милосърдните среднощни сянки

за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун…

— Димчо Дебелянов, 1916 г.