Назад, през сънища стъмени, аз впивам взор неутолен — неутолен и блед пред мене въстава моя минал ден. И нечий глас през сълзи пита: защо меда е неизпит, защо е скръбна Афродита, а в прах покитен твоя щит? Нима затуй над теб звучаха тръби на свят и светъл грях и ти бе ту невинност плаха, ту лих борец, ту строг монах, та днес пред самата провала, да разумееш с горка жал, че аз в Живота съм те звала, а ти си сам Смъртта избрал…