Изминал пътя през лъките на Любовта и Радостта, незнайна власт ме в мрак покити, аз бродя в гибелни места. Аз тръпна в огнена замая като прокудена лъча, къде съм — диря и не зная, къде съм — гасна и мълча. А през запречените стволи из безприютни глъбини залутан стон за милост моли и в неповолен грях вини. То сякаш горко запленена, далече в глъхналия лес, звъни душата на Verlain’a: „dis qu’as-tu fais de ta jeunesse!“