— Живях в заключени простори, в неумолима пустота, и в мойта повест се повтори на някой Люне повестта. Скверниха нищи мойто знаме, враг — мойта девствена земя, а над мощта и гордостта ми измамна слава се надсмя. И ето, свел очи, в които безумна пропаст се вдълба, с последен жар в сърце разбито аз шъпна пламенна молба: Царице, спях до твойте кули — прати ми в презнощ вихрен стон, кат бледен лист да ме отбрули от моя обезлистен клон.