„Стон“

Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем...

Печални пътеки пред мене разтваря

студената зимна гора,
дълбоко зад черните клони догаря
ранна - (рана) - зора.
Светът ме възвежда през страшни места,
аз тръпна димяща в безлюдни блата
- о гора моя черна сестра!
   твоите черни листа
плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят
моята жалба и вопъл, и зов:
    Ах - де е той!
(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)

Ден и нощ
без покой
аз го диря навред
и отивам напред
през света,
с раздрани нозе и без мощ
- душата дълбоко в нощта -
   ден и нощ
   без покой,
   години безчет!
       и безброй:
       Де е той?
(И надава студен, съкрушителен вой
   зимният вятър
- Вкаменено ридание -
и в мрака на скръб без страдание
    изчезва далечна земята.)

- О гора моя черна сестра! -


Слънцето в пещери слепи убива го:
в страшни нощи без лъч и звезда

той възкръсва и гази в кръвта
на кръстопътища сплетени в ниски поля.
Моята болка настига го
- призрак без плът.
Червен от убийство и черен от мъртва мъгла
той влиза в съня ми

(иконите спят)

- страшен и чужд - преди да се съмне

(иконите спят)
и хвърля пред мойте нозе
кървави ризи и черни глави

(иконите спят)
Вече нямам очи - вече нямам лице
- о гора моя черна сестра!
и пътя пред мене се вий
и горчиво витло под мъртвешка зора.

— Гео Милев, 1922 г.