„Змей“

 Мене ме, майко, змей люби...

Остави ме!
- Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
- змейове с бели жребци,
в златни каляски змеици -
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.

Ела!
Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на свойте целувки -
грабни ме оттук ти,
     отлети,
   отнеси ме
- далече, далече, далече -
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
в свойто царство без име
- о сън! о чудовище! -
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:
                     Там!

                     О знам:
                     Ти си Той!
Не отхвърляй едничката моя молба,
изпълни ми едничкото искане -
           ах. . . стой! -
Подир знойна и страшна борба,
в безсъзнание, няма да знам   -
       и ще чезна - аз гола -

в скверната сладост на твойто притискане
       - не, не, не! -
       Аз падам надолу
     - с мене ти -
         летим
през огън и дим, и звезди,
  зелени въртипи змии,
     настръхнали копия,
- по невидими стръмни пътеки -
         трясък и прах,
         кисък и звън;
не, не, не! -
Ах!
   - Пробуда:
            камбаненият звън.
   В зората на местност безлюдна
   оплаквам връх своите меки
              колене

чудовищния труп на моя сън.

— Гео Милев, 1922 г.